Димитър Димкин – бягащият мъж

Кой е той ?

     Роден е 1985 г. в гр. Кюстендил. Завършва математическа гимназия в родния си град, след това и Техническия универститет в София.  Още преди да завърши се влива в морето от ай-ти специалисти. Не след дълго става и мениджър на екип в софтуерна компания. Хобито му е да бяга и да ходи. Ама дълго – маратони и безкрайни пешеходни преходи. Като му отеснее България, пренася стъпките си в Испания, ЮАР, Австралия, Гърция и още, и още.  

    От какво бяга и към какво крачи Димкин ?

Мисля си, че по-скоро крача и бягам към нещо, а не от нещо – чашата е наполовина пълна. Но не знам какво е, което вероятно е най-хубавата част.

     Кое е по готино – маратонското бягане или ходенето яваш-яваш?

Като усещане ходенето е по-приятно – аз, честно казано, не усещам особено удоволствие по време на самото бягане, без значение дали е маратонско или по-бързо. Обаче предпочитам бягането – въпреки трудностите, удовлетворението е много по-пълно.

    Кои са най-големите трудности по Пътя /на Сантяго/ – болки, рутина, откъснатост от близки ?

За мен най-трудно беше да преодолея физическата болка, или по-скоро да продължавам въпреки нея. На Камино отидох много неподготвен физически и това си пролича още на втория-третия ден. Имах безброй мазоли навсякъде, а получих и възпаление на мускулите на единия крак, което всъщност беше по-сериозния проблем. И реално докъм средата голямата борба беше дали да продължа и защо просто да не се прибера. Иначе откъсването от реалността и рутината беше положителна и нещо, което всъщност търсех – пък с близките можехме да се чуваме редовно, така че нямаше някаква драматична раздяла.

Разбра ли нещо за себе си, докато крачеше ? Или всичко беше ясно отпреди.

Да, определено разбрах. Доста голямо клише е, но човек може да си изясни много неща и да се опознае добре, когато ходи по няколко часа на ден и няма какво да прави, освен да мисли. А най-полезното, което научих за себе си, беше, че мога да съм доста силен психически, както и че мога да преценявам кога си заслужава да буташ напред и кога е време да спреш за малко.

Защо два пъти Пътят на Сантяго, вместо веднъж Ком-Емине ?

Двата пъти на Камино са всъщност един, тъй като втория път започнах от мястото, където бях спрял първия път, и го завърших до края. А след това ходих и на Ком-Емине, но се отказах след третия-четвъртия ден. Двата маршрута просто нямат нищо общо. Големия плюс на Камино за мен беше не самото ходене, а запознанството с много и всякакви хора, както и прекарването на време с тях. На Ком-Емине се ходи много повече на ден (по стандартното „разписание“) и макар, че пак има страхотни хора, не остава време за нищо друго, освен ходене. Явно бях отишъл с други очаквания и точно тогава нямаше смисъл. Но маршрутът е страхотен, гледките са неповторими и някой ден ще го направя със сигурност.

  Липсва ли му нещо на Софийския маратон, за да бъде популярен ?

Явно да, в сравнение с по-голямата част от останалите столични маратони и доста малък. Това, което не ми харесва в него, е правенето на 4 обиколки. София има достатъчно хубави места – улици и паркове – за да се направи трасе, което не повтаря никаква част от маршрута. Добре е и да се рекламира повече, за да привлече и по-голям брой чуждестранни бегачи.

  Стават ли разни любовни заварки по тия мероприятия /маратони, дълги преходи/?

Да, определено. Само че рядко са любовни в самия момент, защото обикновено си мръсен, потен и издъхнал и трябва много голяма „мотивация“ за каквото и да е, освен пристигане на финала.

Какво ще кажеш за Форест Гъмп /от филма/, на когото в един момент просто му щукна да тича?

Дойде моментът да си призная, че съм го гледал много отдавна и не помня нищо от него.

Какъв е рекордът ти за ходене/тичане в един ден?

На Обиколката на Витоша през 2017 завърших 100-те километра за 15 часа и половина. Така че за момента е това.

 Забавни моменти от етапите на ходене/бягане.

За нещо наистина забавно не се сещам. Иначе на Обиколката на Витоша тази година за пръв път (и последен, надявам се) разбрах лично какво означава да „се удариш в стената“ – нещо, което се случва при дълги бягания. Когато енергията в тялото, която може да се използва веднага, намалее много, мозъкът си мисли, че е застрашен от смърт, и спира всички неживотоподдържащи системи – включително краката. Така че просто спираш и трябва да хапнеш нещо високо-калорийно, за да можеш да продължиш. Аз, освен спирането, започнах и да виждам всичко около себе си в много ярки цветове, а това се случи някъде в планината по време на силен дъжд, така че беше интересно преживяване. Но след като хапнах една калорийна бомба под формата на шоколадово десертче, нещата се пооправиха.

Не е ли прекалено топло да тичаш в Атина/Австралия/Южна Африка?

Да, ако отидеш по време на големите жеги. Но то и тук не е много по-различно при 39-40 градуса. С достатъчно вода и все пак някакъв разум няма проблеми.

Какво следва?

Някога по-натам – пак Камино. Ще го направя поне още веднъж, като вече ми минават някакви мисли да го правя с бягане. Иначе за тази година – мисля да направя няколко маратона (първият е на Великден в Милано), а планирам и 2-3 ултри – отново Витоша 100, Персенк Ултра и каквото още дойде!

Share

Вашият коментар